Странджа е една от най-интересните във флористично отношение планини в България. Особеното географско положение на планината и климатичните фактори, обусловени от него, както и палеонтологично й минало (липсва заледяване през кватернер) са причина в планината да се срещат флористични елементи, съчетанието на които е уникално за континента.
В планината са установени 1670 вида – над 44 % от висшите растения, срещащи се в България. В състава на флората й са установени 49 реликтни вида, някои от които са едификатори и доминанти.
В Странджа се наблюдава инверсия в географската диференциация на дъбовите и буковите екосистеми. Тук дъбът расте по билата, а букът заема ниските и влажни долове. Това явление е свързано с климатичните фактори, своеобразието на релефа и др.
Растителната покривка в района е формирана предимно от широколистни дървесни видове. Сред горската растителност централно място заемат екосистемите на благуна, цера, косматия дъб, обикновения и келявия габър. Специфични са горите на източния бук и източния горун, които се срещат предимно на свежи месторастения. Източния бук заема до 12 % от площта на горите в Странджа.
В подлеса на източнобуковите, източногоруновите и благуновите гори е разпространена вечнозелена понтийска растителност (странджанска зеленика, лавровишня, пирен, калуна и др.), която им придава своеобразен облик и неповторимост. Характерен дървесен вид е и лъжникът или странджански дъб (Q.hartwissiana), чийто ограничен ареал в страната подчертава неговата реликтна природа.
Силно изразено е участието на южноевксински флорни елементи и южноевксинска растителна покривка. Основни южноевксински и колхидски видове тук (освен източен бук) са странджанска зеленика (Rododendron ponticum), мъртвокоприволистно подъбиче (Teucrium lamifolium), странджанско бясно дърво (Daphne pontica), странджанска боровинка (Vaccinium arctostaphylos), чашковидна звъника (Hypericum calycinum), цариградски нахут (Cicer montbretii), лавровишня, кримско зарасличе (Symphytum tauricum), източен лопох, форскалева какула (Salvia forskaohlei). Първите 5 вида се срещат у нас само в Странджа.
Край реките и влажните места са характерни така наречените лонгозни, периодично заливани гори с доминиране в тях на полски ясен и по-рядко на полския бряст, черната елша и на места на летния дъб, дръжкоцветния дъб, странджанския дъб, обикновения габър, бялата топола и др. Особено характерни са вечнозелените дървесни лиани – скрипката, гърбачът, листопадните дървесни лиани като видовете повет, дива лоза, тревистият лиан – хмел и др. За тревната покривка са характерни битинският синчец и други видове растения.
В района на Велека се намира най-интересният “оазис” в България, на Балканския полуостров и в Европа. Тук са концентрирани най-голям брой реликтни южноевксински флорни елементи и южноевксинска горска растителност с едификатори източният бук и източният горун с характерните в тях реликти странджански дъб, странджанска зеленика, странджанска боровинка, странджанско бясно дърво, колхидски джел, лавровишня, мушмула, пирен, калуна и др.
В северозападната част на Странджа са разпространени ксеротермните смесени гори от благун и цер, но също и гори от източен бук и смесени гори на източен горун, благун и цер. Източният лопох, форскалевата какула, мушмулата и отчасти странджанското бясно дърво участват в изграждането на фитоценозите в тази част на планината.
У нас само в Странджа се намират находищата на балканските ендемити странджански воден морач, странджанска лазаркиня (Asperula involucrata) и турилово великденче, от редките видове - багрилна звъника (Hypericum androsaemum), туретиев росопас (Fumaria thuretii), тамянка и др., а от българските ендемити йорданово подрумиче (Anthemis jordanovii).

Фауната на Странджа се характеризира с висок процент средиземноморски, субмедитерански и малоазийски (респективно субирански) видове. Те са широко разпространени в ниските и средни части на планината. За по-високите части са характерни предимно евросибирските елементи.
Средиземноморското влияние в Странджа е по-слабо изразено, отколкото по Черноморието и в Горнотракийската низина. Прави впечатление незначителният процент на средиземноморски гнездящи птици (21 %), който е по-малък дори в сравнение с високите части на Рила, Витоша, Пирин, Родопите и западните гранични планини. При дендробионтните насекоми има явно преобладаване на евросибирските над средиземноморските видове. При насекомите, където тревистоядните преобладават над дървесноядните (например при бръмбарите-хоботници), средиземноморските видове достигат 51 %. При други групи животни, каквито са паяците–сенокосци (Opilionida), видовете със северен тип на разпространение са равни по брой на тези с южен тип.
Не са малко също видовете (главно паяци и насекоми), срещащи се само в този район и повечето от тях са установени също в Мала Азия. Това доказва и техния път за навлизане в българската фауна. По отношение на гнездящите птици Странджа е единственото място, което показва разлика над 80 % спрямо видовия състав на орнитофауните в другите райони. Най-вероятно това се дължи на сравнително голямата му отдалеченост от другите планински райони в България.
Редките видове тук са около 180 безгръбначни, а ендемитите – около 100 вида, също безгръбначни. Сред надземната фауна това са предимно видове от охлювите, паякообразните и насекомите. Ендемични видове на Странджа са Carpathica bielawskii от охлювите, Lithobius maculipes от многоножките, Cyclosa strandjae от паяците, Poecilimon heinrichi от скакалците и др. Срещат се и субендемити, разпространени по черноморското крайбрежие. При подземната фауна са познати досега 10 български ендемита, и то предимно от сухоземните изоподи. Подземната фауна като цяло е много близка до фауната на Сакар, Горнотракийската низина, Източните Родопи.
Трябва да се отбележи още, че фаунистичното сходство на Странджа със съседните райони за доста групи животни е по-малко, отколкото с Мала Азия. Това може да се обясни с по-голямото геологично и флористично родство между тези две територии. Фауна от Мала Азия е навлизала тук още преди образуването на Босфора през кватернера. За това говори например разпространението на типичния субирански по произход мишевиден сънливец (Myomimus roachi bulgaricus), който има родствена форма в Западен Копетдаг. Той е и единственият у нас ендемичен бозайник
В Странджа са известни голям брой холомедитерански и източномедитерански видове. Някои средиземноморски фитофаги навлизат тук поради наличието на растения, с които се хранят, и поради благоприятния за тях климат (например холомедитеранският листояд Dicladispa testacea, срещащ се у нас само в Странджа, по средиземноморското растение Cistus salvifolius).
Характерна е липсата на някои земноводни и влечуги като дъждовник, алпийски тритон, обикновена чесновница, планинска жаба, усойница. Интерес представлява наличието тук на планинския ливаден гущер – Lacerta agilis bosnica, характерен за Западна България. Тук се срещат вдлъбнаточел смок, пъстър смок, змиегущер, кримски гущер, горски гущер, късокрак гущер, каспийска блатна костенурка, ивичест гущер. От едрите бозайници характерен е чакалът, а от дребните – сивият хомяк (Cricetus migratorius, степен вид).
Странджа е много богата на реликти и ендемити, което се дължи на обстоятелството, че тя не е била заливана от води през много дълъг период от време и не е била засягана от сериозни промени на климата през плейстоцена. Това я определя като един важен балкански център на видообразуване и като уникална рефугия на древни организмови таксони и съобщества в Европа.

4030 – Европейски сухи ерикоидни съобщества
Мезофилни или ксерофилни ерикоидни съобщества върху силикатни терени. В Странджа местообитанието е представено с подтип:
31.22С – Съобщества на Calluna vulgaris и Erica arborea с участието на Cistus incanus, Cistus salvifolius, Genista carinalis, Teucrium polium и други. Местообитанието е на ограничени площи в източните части на планината в районите около селата Кости, Резово, Сливарово и на североизток от гр. Малко Търново.
6430 – Хидрофилни съобщества от високи треви в равнините и в планинския до алпийския пояс
Съобщества на еутрофни високи треви от подтип:
37.7 – Влажни и нитрофилни високи тревни съобщества по водните течения и по границите на горите, принадлежащи на разредите Iechometalia hederaceae и Convolvuletalia sepium (съюз Aegopodion podagrariae).
8330 – Подводни или частично подводни морски пещери
Пещери, разположени под водата или отворени към морето, включващи и частично подводните пещери. Характерни за Странджанско крайбрежие.
91FО – Крайречни смесени гори от Quercus robur, Ulmus laevis и Fraxinus excelsior или Fraxinus angustifolia покрай големи реки (Ulmenion minoris)
Периодично заливани крайречни смесени широколистни гори.
Подтип А – Лонгозни гори (асоциация Smilaco excelsae-Fraxinetum oxycarpae). В Странджа по долините на реките Ропотамо, Дяволска, Велека и Резовска.
91SO – Западнопонтийски букови гори
Гори от Fagus orientalis в Странджа и Източна Стара планина.
Подтипове:
41.1Е121 – Странджански гори от източен бук с Vaccinium arctostaphylos.
41.1Е122 – Странджански гори от източен бук с Rhododendron ponticum.

На територията на Странджа има пет резервата с площ 5 388,7 ха, което е 7% от териториалния обхват на резерватите в България. Обявени са и буферни зони към тях (1425,7 ха), както и множество защитени местности, няколко природни забележителности и един природен парк.
Биосферният резерват “Лопушна” е най-големият резерват в Странджа, обявен през 1956 г. (Заповед No.2245 от 13.12.1956) под името “Узунбоджак”. Научното му значение е много голямо и надхвърля далеч границите на страната ни. Разположен е в землището на с. Кости, община: Царево, област: Бургас. Обявен е за опазване на вековни широколистни смесени гори от дъб и източен бук.
Защитената територия обхваща 2589,60 ха, от които 2369 ха са залесена площ (93,66 %) и 160,5 ха – незалесена площ (6,34%), включително 114,8 ха поляни, 18,5 ха нелесопригодни площи, 11,5 ха нелесопригодни голини, 6,5 ха скали и 5,8 ха просеки. Средната възраст на гората е около 120 години. Най-голямо е участието на източния горун (Quercus policarpa) – 36,35 %, следват източния бук – 29,84 %, благунът – 22,64 %, церът – 2,94 %, обикновеният габър – 0,45 % и т. н.
Защитената територия се намира изцяло в двукилометровата гранична ивица. На изток и югоизток тя се очертава от Резовска река, а на север – от притока й река Лопушница. От запад границата се определя от малко безименно било.
През април 1987 г. бе обявена буферна зона на резервата с площ от 488 ха.
“Лопушна” е типичен горски резерват. Горската растителност е представена предимно от смесени дъбови гори и гори от източен бук.
Дъбовите гори са застъпени от смесени естествени насаждения от източен горун и благун и по-ограничено от цер и източен бук. Развити са предимно върху канеленогорски, песъчливоглинести, свежи, дълбоки среднобогати почви. Средната възраст на дърветата е 110-120 години, а средната им височина – 22 метра.
Формацията на източния бук – специфичен представител на понтийската растителнаст в България, разпространена главно в Източна Стара планина и в Странджа, е твърде характерна за резерватната територия. Тя е подчертано мезофилна и за развитието си изисква по-висока влажност, поади което се среща в дълбоките и влажни долове и на сенчести склонове. Скалната основа е изключително силикатна, а почвите – жълтоземноподзолисти или канелени. Горите са най-често чисти или смесени, с участието на източния горун, а по-рядко и на благуна. Сред тях особено характерни са горите с вечнозелен подлес от странджанска зеленика (Rhododendron ponticum) – колхидски елемент, срещащ се у нас само в Странджа.
Типичен представител на понтийската растителност в защитената територия е и понтийското бясно дърво (Daphne pontica). Често срещани дървета и храсти в резервата са и лавровишнята (Laurocerasus officinalis), колхидският джел (Ilex colchica), червената пираканта (Pyracantha coccinea) – дребен храст, средиземноморски вид, спорадично колхидската (странджанската) боровинка (Vaccinium arctostaphyllos) и някои други южно - евксински видове, като мушмулата (Mespilus germanica), епимедиума (Epimedium pubigerum) и др.
От останалите дървесни видове, които са спътници на основните, ще споменем обикновения и келяв габър, мъждряна, брекинята, сребролистната липа и полския клен, а от храстите – черен (Crataegus pentagina) и червен глог, обикновен дрян, различни видове чашкодрян. От тревния тип растителност са характерни едроцветната звъника, дилянката, волският език (Phyllitis scolopendrium) и други видове. В резервата има над 1000 висши растения и много специфични растителни съобщества.
Животинският свят е твърде богат и разнообразен. От влечугите се срещат жълтокоремникът, балканският гекон (Сytrodactylus kotschyi), вдлъбнаточелият смок (Malpolon monspessulanus) и др.
Фаунистичното богатство на защитената територия се допълва от бозайниците – дива свиня, сърна, лисица, чакал, европейска дива котка, вълк, и от птиците – няколко вида кълвачи, дроздове, бекасини и др.
По данни на Държавни лесничейства “Кости ” до 1913 г. тук се е срещал и рисът (Felis lynx), но с навлизането на човека в Странджанските дебри този красив, но обичащ спокойствието и самотата хищник е изчезнал. По същата причина е изчезнал и благородният елен, който е обитавал района до 1941 година. В миналото по тези места имало, при това много белоглави лешояди, но за последен път са забелязани преди четири десетилетия.
Резерватът “Силкосия” е разположен по левия долинен склон на река Велека и обхваща горските формации в местностите Церова бърчина, Потуница, Диманова бърчина, Дълбок преслап и Силкосия, в района на ДЛ ”Кости”, между селата Българи и Кости. Надморската височина на земите му е от 100 до 250 метра.
“Силкосия” е първият наш резерват, обявен на 29 юни 1933 г. под името “Горна Еленица-Силкосия” (1026,6 ха). Впоследствие през 1936 г. местността Горна Еленица отпада и оттогава защитената територия е известна само като “Силкосия”. Заема 389,60 ха, обявена е и буферна зона с площ 91,1 ха. Резервата е обявен е с цел опазване широколистна смесена гора от дъб и източен бук и характерни само за планина Странджа растения.
Растителното богатство на резервата “Силкосия” е значително. В границите му са установени 260 вида висши растения, разпределени в 63 семейства и 190 рода. От тях дървесните видове са 14, храстовите 17, многогодишните тревисти растения са 143, а едногодишните и двугодишните - 70. Това представлява 22,6 % от странджанската флора и придава висока стойност на защитената територия. Установени са 16 вида реликтни и 3 вида ендемични растения.
“Силкосия” е горски резерват – горските формации заемат 97,9 %. Незалесената площ е само 8,3 ха (2,09 %), от които 0,5 ха (0,13 %) нелесопригодна площ. Средната възраст на дърветата е 120-130 години, а в отделни случаи – и над 200 години. Преобладават дъбовите гори (70 %), следвани от буковите (20 %) и церовите (7 %). На останалите дървесни видове се пада общо 3 % от територията на резервата. И тук, както при “Лопушна”, особено интересна е растителната асоциация на източния бук. Повечето от специфичните за нея растителни видове – странджанската зеленика, лавровишнята, колхидският джел, червената пираканта др., са от южноевксински и колхидски тип. Към друг сходен биологичен тип пренадлежат срещащите се в същите гори обикновен тис и подезичен залист (Ruscus hypoglossum).
Дъбовите гори са застъпени с източния горун, лъжника (Quercus hartwissiana), обикновения горун, благуна и цера. По състав те са много близки до тези в Източна Стара планина, но за разлика от тях съдържат и редица южноевксински елементи – понтийско бясно дърво, епимедиум, фарскалеев конски босилек (Salvia forskahlei), мушмула и др. От дървесните видове, които можем да споменем са брекинята, скорушата (Sorbus domestica), сребролистната липа, полския клен и дивата круша. Характерни са и някои храсти – обикновеният дрян, обикновеният глог, грипата (филирея), а от тревните видове – белият равнец (Achillea millefolium), обикновеният риган (Origanum vulgare), лазаркинята (Asperula sp.), секирчето (Lathyrus sp.), мишите уши, подъбичето (Teucrium sp.) и др.
Защитената територия има твърде богата фауна. От земноводните се срещат зелената крастава жаба, жабата дървесница (Hyla arborea), които са защитени от закона. От влечугите могат да се видят слепокът (Anguis fragilis) и жълтокоремникът, големият стрелец (Coluber jugularis), смокът мишкар, пъстрият и вдлъбнаточелият смок – също защитени видове. Много характерни за тези места са и шипоопашатата и шипобедрената костенурка.
Изключително разнообразна е орнитофауната. Типични за защитената територия са сойката (Garrulus glandarius), авлигата (Oriolus oriolus), южният славей (Luscinia megarhynchos), малкото черноглаво и голямото белогушо коприварче (Sylvia communis), обикновената чинка (Fringilla coelebs), косът (Turdus merula), различни видове кълвачи, грабливи птици и др. Фаунистичното богатство се допълва и от много бозайници: диви свине, диви котки, белки, златки, единично вълк и др.
Въпреки уникалния характер на природата на първия български резерват трябва да се изтъкне, че запазването на девствения характер на природните му дадености винаги е създавало много остри проблеми. През 1953 г. бе допуснато през средата на резервата да бъде прокарана просека за електропровод, а през 1956 г. бе построено шосе с твърде интензивен трафик, свързващо с. Кости с пътя Царево – Малко Търново. Едва през последните години се вземат по-сериозни мерки за опазване на защитената територия. Резерватът почти навсякъде е маркиран със специални табели, полагат се много усилия за забрана на пашата и т.н.

Резерватът “Витаново” (1112,40 ха), обявен през 1981 г. (Заповед N 1113 от 03.12.1981), е създаден с цел да бъдат опазени първичните гори от източен бук и източен горун (южноевксински тип) и характерните за тази част от Странджа флора и фауна. Разположен е в землището на гр. Малко Търново, по самата българо-турска граница, при надморска височина 500-600 метра. През 1986 г. бе обявена и буферната му зона с площ 184,7 ха.
На територията на резервата има и някои природни забележителности, най-известната от които е “Братанова пещера” в местността Братанови чатарлъци. Пещерата е проучена и има висока спелеологична и археологична стойност. Основните реки тук са Малко и Голямо Айдере, която извира от Турция.
Резерватът “Витаново” също е типичен горски резерват. Горите заемат 1049,3 ха (94,3 %), от които широколистни гори – 1033,5 ха и иглолистни – 15,8 ха. Незалесената площ е 63,1 ха, от тях поляни – 59,2 ха, сечища – 1,4 ха, и пътища – 2,5 ха.
Широколистните гори са съставени от съобщества на източен бук – 57,2 %; източен горун – 33,9 %; цер – 3,4 %; благун – 3,8 %; обикновен габър – 1,3 %; трепетлика (Populus tremula) – 0,2 % и сребролистна липа – 0,1 %. С единични екземпляри участват скорушата, полският клен, обикновеният явор, шестилът, мъждрянът, полският бряст и др. Като важен компонент на подлеса, макар и сравнително по-беден от източните части на Странджа планина, изпъкват странджанското бясно дърво, подезичният залист, бодливият залист (Ruscus aculeatus), мушмулата и съвсем ограничено лавровишнята, колхидският джел и калуната (Calluna vulgaris). В тревните покривки доминиращ се явява горският късокрак, перестият късокрак (Brachypodium pinnatum), разнолистната власатка (Festuca heterophylla), горската метлица (Poa nemoralis), едноцветната бисерка (Melica uniflora) и т.н.
Специфични тревисти видове в тези съобщества са и източният лопух (Trachystenom orientale), игликата (Primula acaulis subsp. rubra), пролетното ботурче (Cyclamen coum), форскалеевата какула, които в определени участъци на защитената територия присъстват доста масово. За влажните долове твърде специфични са изтравничето (Asplenium scolopendrium), обикновената сладка папрат (Polypodium vulgare), бодливата многоредна папрат (Polystichum aculeatum), четинестата многоредна папрат (Polystichum setiferum), подезичният залист, бръшлянът (Hedera helix) и др. Преобладаващи са смесените дървостои – 92,1 %. Само 7,9 % от горските съобщества са монодоминантни. Това са чисти букови насаждения, заемащи влажните долове и долните части на склоновете със северно изложение. Малко над тях или на същите месторастения, в горните течения на доловете, обликът на горските насаждения се определя от смесените буково-габърови-източногорунови гори. С най-голямо разпространение по площ са буково-източногоруновите гори. Те осъществяват прехода към източногоруновите гори в средната част на северните склонове. В горната половина на северните и в долните и средните части на южните склонове доминират източногоруново-буково-габъровите гори. На границата с източния бук обширни пространства се заемат от смесените източногорунови-буково-благуново-церови гори. Чистите източногорунови насаждения са типични за заравнените била, микропониженията и седловините – на по-богати и влажни почви. По тесните и експонираните била растат източногоруново-габърово-церово-мъждрянови гори, а в горната част на южните склонове, на по-сухи и богати почви – благуново-източногабърово-церови гори.
По отношение на възрастта преобладаващата част от насажденията е между 90 и 110 години. След установяване на строгия резерватен режим на Витановските гори се създадоха благоприятни условия за започването на процес на формиране на сложни, многоетажни, разновъзрастни гори.
Установени са 462 вида висши растения, отнасящи се към 264 рода и 69 семейства. Те представляват 48,9 % от семействата на висшите растения в България, 30,5 % от родовете и 12,8% от видовото разнообразие на страната. Доминиращи са хемикриптофитите (205 вида). Много голямо е участието на терофитите (112 вида). Общото разпределение и процентното съотношение между отделните жизнени форми във флората на резерват “Витаново” показват белези на флората от умереноконтиненталните зони, но при наличието на силно медитеранско влияние – с висок процент на терофити.
Установените в защитената територия висши растения се отнасят към няколко основни групи флорни елементи: средноевропейски (82 вида), субатлантико-субмедитерански (26 вида), медитерански (145 вида), понтийско-централноазиатски (74 вида), евроазиатски (90 вида), евроафрикански (1 вид), флорни елементи на пустинните райони (1 вид) и космополитни (15 вида).
Установени са и 26 терциерни реликтни растителни вида, а в Червената книга на България попадат 23 таксона, от които 20 в категорията “рядък”, а три имат категория “застрашен”. Под закрилата на закона са десет вида.
Естествените насаждения във Витановските гори в миналото са се изсичали усилено, особено през 50-те години, когато е била построена горска жп линия, въжени линии и чакълест път. Първоначално са изработвани траверси и едра дървесина, впоследствие са добивани дърва и др. В началото на 70-те години на територията на днешния резерват всякаква сеч е била прекратена. Сега опасност от антропогенно въздействие върху резерватната територия не съществува. Достъп до нея имат само граничната полиция, а понякога тя се посещава и от научни работници. По врема на семеносните години се допуска събирането на семена от елитни дървета.
Резерватът “Средока” (607,80 ха от които 497,6 ха горски фонд и 110,2 ха поземлен фонд) е обявен през 1989 година (Заповед No.75 от 18.01.1989). Създаден е с цел да се запазят характерните за този район горски екосистеми, представени предимно от букови гори, и находищата на някои редки представители на флората и фауната на Странджа. Разположен е на няколко километра от Малко Търново по посока към с.Стоилово. По същото време е обособена и буферната му зона с площ от 160,2 ха.
Горите заемат голяма част от резерватната територия, която е много атрактивна, със стръмни склонове и скални образувания по десния склон на река Айдере. Множеството меандри на реката се редуват с вирове, скални прагове и водопади, а бреговете са покрити с разнообразни дървета и храсти в протежение на 10-12 километра.
От дървесните видове най-голямо е участието на източния горун, следван от източния бук, благуна, цера и т. н. Те образуват смесени дъбови насаждения или смесени насаждения от източен бук, източен горун и благун, от източен горун и благун, източен горун, източен бук и благун и т.н. Средната възраст на гората е около 77 години, средната й височина – 14 метра, а запасите от дървесина са 148 м3/ха. Бонитетът е най-често ІV, V и ІІІ. По вид насажденията в резерваната територия се разпределят по следния начин: най-голямо е участието на широколистните високостъблени гори, следвани от горите за реконструкция, издънковите за прерастване и нискостъблените.
Установени са и няколко редки растителни видове, като понтийско бясно дърво, лавровишня, колхидска (странджанска) боровинка и др. От тях с най-висока стойност са голямото находище от лавровишня, разположено в централната част на резервата, и компактните групи от колхидски джел, който в отделни екземпляри достига до 6 м височина и 10 см в диаметър.
Като новообявена защитена природна територия резерватът “Средока” е все още много слабо проучен и за сега трудно може да бъде направена някаква по-комплексна и по-точна преценка на природния му потенциал.
“Тисовица” (749,30 ха) е един от новите ни резервати, обособен е през 1990 г. (Заповед No.169 от 16.02.1990), за да се опазват естествени горски екосистеми от източен горун, благун и източен бук, както и местообитанията на редки и застрашени от изчезване растителни и животински видове. Намира се в сравнително труднодостъпен район в близост до селата Българи и Кондолово, от двете страни на река Тисовица – приток на Мързевска река, при надморска височина 100-300 метра. Обособена е и буферна зона с площ 501,3 ха, от които 9,4 ха са поземлен фонд в землището на с. Кондолово.
“Тисовица” е типичен горски резерват със залесена площ 747 ха (99,6 %), от които 740,3 ха (98,8 %) – естествени насаждения, 5,1 ха (0,68 %) – склопени култури, 1,6 ха (0,21 %) – изредени култури и незалесена площ и само 2,3 ха (0,31 %) – поляни. Преобладават широколистните високостъблени гори – 738,3 ха (98,53 %), следвани от гори за реконструкция – 6,6 ха (0,88 %), и иглолистни – 4,6 ха (0,61 %). Насажденията са със средна възраст около 85 години и височина – 17 метра. Преобладават насажденията от бонитет ІІІ - 294,4 ха (39,29 %), от бонитет ІV – 291,0 ха (38,84 %), и от бонитет V – 95,2 ха (12,71 %).
Както и при останалите странджански резервати, и тук доминират смесените дъбови гори и горите от източен бук. В тях най-голямо е участието на източния горун – 43,16 %, след него се нареждат източния бук – 31,82 %, благунът – 23,09 %, церът – 1,12 % и габърът – 0,89 % от територията на резервата.
Дъбовите гори са представени главно от смесени насаждения от източен горун и благун – 22%, и от благун и източен горун – 19,71 %.
Горите от източен бук са предимно смесени, като с източен горун и благун заемат 15,24 %, следвани от буково-горуновите – 9,30 %. Чистите гори от източен бук са само 5,20 % от площта на резервата.
Срещат се и някои редки за страната ни растителни (странджанска зеленика, понтийско бясно дърво, колхидски джел, обикновен тис) и животински видове (обикновена блатна костенурка, някои земноводни и др.).
“Тисовица” е най-величественият и пленяващ с красотата си резерват в Странджа. И в него, както и в “Средока” е необходимо да се организират детайлни фаунистични и флористични проучвания.

Природен парк “Странджа” (116 132.60 хектара) е обявен с цел дългосрочното опазване на уникалната природа във водосборите на реките Велека и Резовска и осигуряване на устойчиво социално-икономическо развитие в района. Защитената територия включва 83 072,9 ха насаждения от горския фонд на четири лесничейства – ДЛ ”Малко Търново” (17 447,9 ха), ДЛ ”Звездец” (15 521,1 ха), ДЛ ”Граматиково” (19 799,7 ха) и ДЛ ”Царево” (17 259,9 ха), а също и 33 063,3 ха земеделски земи – 27 030,9 ха от община Малко Търново и 6 032,4 ха от община Царево.
В парка попадат и всичките пет резервата в планината, както и защитените местности “Велека”, “Устието на река Велека”, “Силистар”, “Парория”, “Марина река”, “Моряне”, “Кълката”, “Кривинизово”, “Докузак”, “Руденово”, “Босна”, “Петрова нива” и природните забележителности “Конаджика”, “Пирен”, “Пещерата”, “Еленина дупка” и “Братанова пещера”.
Обявен е като народен парк през 1995 г. През 2000 г. е прекатегоризиран в природен парк (Заповед No.РД350 от 14.07.2000).
В обсега на защитената територия от крайбрежието към вътрешността могат да бъдат определени пет представителни групи растителни съобщества:
- крайбрежна ивица с влажна зона и останки от лонгозни гори, пясъчни дюни и блатна растителност;
- вечнозелена евксинска растителност и гори от източен бук и източен горун, с много реликтни видове;
- дъбови гори с вечнозелени и листопадни представители на евксинската флора;
- източнобукови формации във високата част на планината (500–700м);
- ксеротермни дъбови гори с останки от средиземноморска растителност.
По своето хабитатно разнообразие защитената територия се нарежда на първо място в страната, а по отношение на видовото разнообразие – на едно от първите места в България и Европа. Биоразнообразието на парка е представено от 121 хабитатни единици, от които 13 странджански. Установени са 1666 вида висши растения – 47,6 % от видовия състав на българската флора. От тях 63 вида са реликтни, а 7 се срещат единствено в този район на Европа. Описани са и 501 вида лечебни растения (70 % от диворастящите лечебни растения в България). От тях 144 вида имат стопанско значение и могат да бъдат събирани според регламента, определен от ПУ на ПП “Странджа”.
Преобладават естествените насаждения от източен бук, с богат подлес от вечнозелени видове, заемащи влажните, ориентирани към морето долове. Районите над тях са заети от дъбови гори, включително от източен горун, благун, цер, образуващи на места смесени насаждения с източен бук и други дървесни видове. В тези съобщества се срещат и редица терциерни реликти – странджанска зеленика, понтийско бясно дърво, мушмула, турилово великденче (Veronica turrilliana), венчелистен лопен (Verbascum bugulifolium), странджански дъб и др. Широко разпространени са и средиземноморските и субсредиземноморските съобщества. Доминираща роля в тях играят видовете от семействата Бобови (Fabaceae), Сложноцветни (Asteraceae) и Житни (Poaceae). Откритите пространства са представени с мезотермни ливади, пасища, горски поляни, смесени със степни растителни съобщества от пасищен райграс (Lolium perenne), обикновен сеноклас (Cynosurus cristatus), броеничеста ливадина (Poa sylvicola) и със значително участие на едногодишни бобови и житни треви от средиземноморски тип. За приустиевите части на реките са характерни лонгозните гори, а крайбрежните скали и пясъчните ивици са заети от псамофитна растителност.
Изключително е фаунистичното богатство на природния парк. Констатирано е наличието на 556 вида безгръбначни, от които 400 вида с консервационно значение; 41 вида риби, включително 24 вида постоянни обитатели на странджанските реки; 9 вида земноводни; 23 вида влечуги (70 % от видовете в страната); 260 вида птици (две трети от българската орнитофауна), от които 124 гнездят в парка. Разнообразието на бозайници, размножаващи се в парка, е представено от 62 вида – те представляват 68 % от всички видове сухоземни бозайници в страната и 43 % от автохтонните видове в Европа, както сочи Планът за управление на ПП “Странджа”.
Районът се отличава и с изключително разнообразна орнитофауна. От установените на територията на ПП “Странджа” 260 вида птици, 86 са включени в Червената книга на България, като 149 вида имат европейско природозащитно значение. Природният парк е най-важното място в страната за гнездещите тук земеродно рибарче (Alcedo atthis) и сив кълвач и едно от най-важните места за черния щъркел, египетския лешояд, орела змияр, малкия креслив орел, скалния орел и малкия орел, бухала, средния пъстър кълвач (Dendrocopos medius) и полубеловратата мухоловка. По време на миграцията в защитената територия могат да се наблюдават пет световнозастрашени вида – малкият корморан, къдроглавият пеликан, белооката потапница, ливадният дърдавец и водното шаварче (Acrocephalus paludicola). Долното течение на река Велека е “място с тесен фронт на миграция” за реещите се птици.
От установените в района 62 вида бозайници, 6 са включени в Червената книга на България. Река Велека има най-добре запазена популация на видрата в страната.

Защитени местности и природни забележителности
Странджа е планината, в която мрежата от защитени местности и природни забележителности е много добре развита. В повечето от тях се опазва типичната за този район флора и фауна.

Защитената местност “Велека” има площ 1546.3 ха и е създадена с цел запазване на първичните горски екосистеми и живописния каньон на река Велека. Местността обхваща част от землищата на селата Бръшлян, Звездец и Стоилово, община Малко Търново, област Бургас. Обявена е със Заповед No. 76 от 18.01.1989. Това е един от подходящите за посещение и особено атрактивен туристически обект. Достъпна е от местностите Ковач и Петрова нива и от селата Стоилово и Въжиево.
Защитената местност “Парория” има площ 988.6 ха и е създадена с цел запазване територия заета с девствена дървесна растителност /горски насаждения/ съчетана с културни ценности. Местността обхваща част от землищата на селата Заберново, Калово и гр. Малко Търново, община Малко Търново, област Бургас. Обявена е със Заповед No. 845 от 31.10.1991.
Особен интерес в този район предизвиква легендата за средновековния манастир на Григорий Синаит, откъдето идва и наименованието “Парория”. В защитената местност и около нея има много параклиси в карстовата част на местността Пъзлаците.
Защитената местност “Моряне” има площ 102.7 ха и е създадена с цел запазване естествените местообитания на защитени и редки видове птици и растения, включени в “Червена книга на НРБ” и в списъка на застрашените видове в Европа. Местността обхваща част от землището на с. Звездец, община Малко Търново, област Бургас. Обявена е със Заповед No. РД180 от 08.07.1994.
Защитената местност “Докузак” има площ 5 ха и е създадена с цел запазване естествено находище на кримски чай. Местността обхваща част от землището на гр. Малко Търново, община Малко Търново, област Бургас. Обявена е със Заповед No.845 от 31.10.1991 .
Тук расте най-значителната формация на застрашения кримски чай.
Защитената местност “Босна” има площ 51.7 хектара и е създадена с цел запазване естествените местообитания на защитени и редки видове птици. Местността обхваща част от землището на с. Близнак, община Малко Търново, област Бургас. Обявена е със Заповед No. 170 от 16.02.1990.
Защитената местност “Кривинизово” има площ 109.10 хектара и е създадена с цел опазване на естествени горски съобщества от благун, горун, източен бук с подлес от странджанска зеленика и странджанска боровинка, както и местообитания на редки и застрашени от изчезване растителни и животински видове. Местността обхваща част от землището на с. Звездец, община Малко Търново, област Бургас. Обявена е със Заповед No. 332 от 16.05.1991.
Защитената местност “Руденово” има площ 15.30 хектара и е създадена с цел опазване на естествени горски съобщества от благун, горун, източен бук с подлес от странджанска зеленика и странджанска боровинка, както и местообитания на редки и застрашени от изчезване растителни и животински видове. Местността обхваща част от землището на с. Сливарово, община Малко Търново. Обявена е със Заповед No. 332 от 16.05.1991. Тук се намира най-голямата формация от странджанска боровинка.
Защитената местност “Петрова нива” има площ 250 ха и е създадена с цел опазване на характерен ландшафт, местообитания на редки птици и застрашени растителни видове. Местността обхваща част от землището на с. Стоилово, община Малко Търново. Обявена е със Заповед No. РД309 от 31.03.2003.
Защитената местност “Белия камък” има площ 450.8 ха и е създадена с цел запазване естествените местообитания на защитени и редки видове птици и растения, включени в “Червена книга на НРБ” и в списъка на застрашените видове в Европа. Местността обхваща част от землището на с. Варовник, община Средец, област Бургас. Обявена е със Заповед No. РД180 от 07.08.1994.
Защитената местност “Находище на див божур” има площ 84 ха и е създадена с цел опазване на естествените местообитания на защитени и редки растения и техните съобщества. Местността обхваща част от землището на гр. Средец, област Бургас. Обявена е със Заповед No. РД102 от 28.12.2001.
Защитената местност “Невестин град” има площ 59.7 ха и е създадена с цел запазване естествените местообитания на защитени и редки видове птици. Местността обхваща част от землището на с. Факия, община Средец, област Бургас. Обявена е със Заповед No. 170 от 16.02.1990.
Защитената местност “Пладнището” има площ 68.3 ха и е създадена с цел запазване естествените местообитания на защитени и редки видове птици. Местността обхваща част от землището на с. Вълчаново, община Средец. Обявена е със Заповед No. 170 от 16.02.1990.
Защитената местност “Естествено находище на пирен” има площ 223.9 ха и е създадена с цел запазване естествено находище на пирен (Erica arborea). Местността обхваща част от землището на с. Кости, община Царево. Обявена е със Заповед No. РД-147 от 20.03.2006.
Защитената местност “Кълката” има площ 18.9 ха и е създадена с цел опазване на гнездово находище на двойка бухали. Местността обхваща част от землището на с. Кости, община Царево. Обявена е със Заповед No. 25 от 09.01.1989.
Защитената местност “Марина река” има площ 47.3 ха и е създадена с цел опазване на естествени горски съобщества от благун, горун, източен бук с подлес от странджанска зеленика и странджанска боровинка, както и местообитания на редки и застрашени от изчезване растителни и животински видове. Местността обхваща част от землището на с. Кости, община: Царево, област: Бургас. Обявена е със Заповед No. 332 от 16.05.1991.
Това е един от най-интересните във фитогеографско отношение защитен обект в Странджа. Тук, на сравнително малка площ, са събрани най-характерните представители на флората на този уникален за страната район.
Защитената местност “Устие на река Велека” има площ 1511.2 ха и е създадена с цел:
1. Запазване на характерен ландшафт на крайбрежната зона, скални образувания, фиорди.
2. Опазване специфична ксеротермна растителност и богат животински свят.
Местността обхваща част от землищата на гр. Ахтопол и селата Бродилово и Синеморец, община Царево. Обявена е със Заповед No. 608 от 01.09.1992 и има промяна в режима на дейностите със Заповед No.РД207 от 11.06.1999.
Защитената местност “Бакърлъка” има площ 7.2 ха и е създадена с цел опазване на естествено местообитание на хагерово лале и съобщества на други защитени и редки растителни видове, забележителен ландшафт и скали. Местността обхваща част от землището на с. Равадиново, община Созопол. Обявена е със Заповед No. РД-1096 от 15.10.2004.
Защитената местност “Казаков вир” има площ 35.3 ха и е създадена с цел:
1. Опазване на характерен ландшафт, скални образувания, карстов извор.
2. Опазване на естествени местообитания на редки растителни и животински видове.
Местността обхваща част от землището на с. Индже войвода, община Созопол. Обявена е със Заповед No. РД1008 от 04.08.2003.
Защитената местност “Раков дол” има площ 128 ха и е създадена с цел запазване естествените местообитания на редки и защитени видове птици. Местността обхваща част от землището на с. Габър, община Созопол. Обявена е със Заповед No. РД259 от 17.07.1995.
Защитената местност “Тясната река” има площ 120.8 ха и е създадена с цел запазване естествените местообитания на редки и защитени видове птици. Местността обхваща част от землищата на селата Вършило и Индже войвода, община Созопол. Обявена е със Заповед No. РД180 от 08.07.1994.
Защитената местност “Силистар” има площ 773.3 ха и е създадена с цел:
1. Запазване на характерен ландшафт на крайбрежната зона, скални образувания, фиорди.
2. Специфична ксеротермна растителност и богат животински свят.
Местността обхваща част от землището на с. Резово, община Царево. Обявена е със Заповед No. 608 от 01.09.1992 и има промяна в режима на дейностите със Заповед No.РД207 от 11.06.1999.
Природната забележителност “Градището” – естествено находище на синя хвойна, има площ 2 ха и е създадена с цел запазване единственото естествено находище на синя хвойна. Местността обхваща част от землището на гр. Малко Търново. Обявена е със Заповед No. 1427 от 13.05.1974.
Природната забележителност “Находище на странджански дъб лъжник” в м. Конаджика има площ 18.6 ха и е създадена с цел опазване на странджански дъб лъжник. Местността обхваща част от землището на с. Звездец, община Малко Търново. Обявена е със Заповед No. 521 от 20.05.1985.
Природната забележителност “Каменска бърчина” – скално образувание има площ 20 ха е създадена с цел опазване на забележителни геоложки обекти. Местността обхваща част от землището на гр. Малко Търново. Обявена е със Заповед No. 206 от 23.03.1981.
Природната забележителност “Пещера и изворите на р. Младежка”, м.Калето има площ 8.3 ха и е създадена с цел опазване на забележителни геоложки обекти. Местността обхваща част от землището на с. Младежко, община Малко Търново. Обявена е със Заповед No. 4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност “Пещерата Еленина дупка” има площ 5.3 ха и е създадена с цел опазване на забележителни геоложки обекти. Местността обхваща част от землището на с. Бяла вода, община Малко Търново. Обявена е със Заповед No. 206 от 23.03.1981.
Природната забележителност “Махарата”, м.Сарпия има площ 2 ха и е създадена с цел опазване на пещера. Местността обхваща част от землището на с. Кости, община Царево. Обявена е със Заповед No. 4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност “Долмен Лозенски дол” има площ 1 ха и е създадена с цел опазване на скално образувание - долмен. Местността обхваща част от землището на с. Долно Ябълково, община Средец. Обявена е със Заповед No. 4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност “Долмен Паша дере” има площ 1 ха и е създадена с цел опазване на характерни геоложки обекти. Местността обхваща част от землището на с. Горно Ябълково, община Средец. Обявена е със Заповед No. 4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност “Долмените Влахов дол” има площ 1.5 ха и е създадена с цел опазване на характерни геоложки обекти. Местността обхваща част от землището на с. Долно Ябълково, община Средец. Обявена е със Заповед No. 4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност “Големия камък” има площ 3 ха и е създадена с цел опазване на характерни геоложки и ботанически обекти. Местността обхваща част от землището на с. Долно Ябълково, община Средец. Обявена е със Заповед No. 4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност “Попова скала” има площ 30.8 ха и е създадена с цел опазване на забележителни геоложки обекти. Местността обхваща част от землището на с. Фазаново, община Царево. Обявена е със Заповед No. 4051 от 29.12.1973.
Природната забележителност “Водениците” – малки образувания, има площ 73.6 ха и е създадена с цел опазване на скални образувания. Местността обхваща част от землището на с. Извор, община Созопол. Обявена е със Заповед No. РД418 от 14.11.1995.

Странджа не е много популярна българска планина, главно заради своето отдалечено и гранично географско положение.
Наличието на защитени природни територии, редки представители на флората и фауната из цялата планина, самобитния бит и фолклор на местното население, великолепния климат, историческите и културните паметници от много епохи, кръстопътното положение между Европа и Азия правят Странджа много атрактивна и интересна.
Село Българи е единственото в Странджа със статут на фолклорен резерват.
Нестинарството, игра по огън, става главно в деня на Св. Константин и Елена (21 май) и по-рядко на Илинден, Св. Панталеймон, Св. Марина и др. – зависи от местния храмов празник. По този случай става и събор с гости от околните села. До 1912 г. обичаят е широко разпространен между гърците и българите в Странджанско (Югоизточна Тракия), а след 1912 г. само в едно гръцко село и в българските села Българи и Кости, Малкотърновско.
Всяко село си има главен (пръв) нестинар, признат от всички. Нерядко такъв бива и по семейно наследство. Всички нестинари са напълно правоверни православни, но нестинрският обичай и нестинарската обредност става независимо от черквата и без участието на свещеник. Цялата обредност е съпровождана с музика от гайда и тъпан. Под тази музика се играят хора вечерта около огъня. Мелодиите са хороводни. Една от тях се нарича нестинарка. При нейните звуци нестинарите биват прихващани, т. е. изпадат в транс за танцуване и въхкане.
Многобройни са и паметниците на архитектурата. Странджанската къща е оригинална архитектурна творба. С цел опазване на това богатство с. Бръшлян е обявено за културно-исторически резерват, заради многото интересни къщи.
Странджанска възрожденска къща е обособен архитектурен тип къща. Характерно за странджанската къща е разполагането на помещенията едно зад друго в дълбочина. Приземната къща се състои от едно правоъгълно помещение (“къщи”) със или без аят (навес). По-късно в дъното се прегражда още едно помещение – килер. Огнището е до стената или в ъгъла на “къщито”. Коминът е изграден от камък. Светлината влиза през него и през отвори на покрива. Стените на къщата са от широки и дълги талпени дъски, сглобени в ъглите “на венец” с дървени клинове – чиви (без употреба на гвоздеи). Когато подът е на терена, измазва се с глина и слама; върху него се постилат козяци, рогозки и кожи, върху които се спи. При наклонен терен се получава и приземие (дам), което служи за обор; в този случай подът е от гредоред и дъбови талпи, без изолация, за да може топлината от животните да прониква в етажа. Околовръст на етажа се появява закрит коридор (стобор, ставра, шумарник).
Твърде своеобразна е и култовата архитектура в Странджа, представляваща синтез между църковната архитектура и изкуствата.
Църквите “Св.Димитър” в с. Бръшлян и “Св. Лука” в с. Заберново са обявени за паметници на културата. Забележителни културни паметници са и църквите в селищата Българи, Кости, Калово, Росен, Индже войвода, Звездец, Факия, Желязково, Горно и Долно Ябълково, Малко Търново, както и в Голямобуковският манастир “Св. Петка”.
В много райони (главно в западната част) има редица пещери, които са интересни и все още недобре проучени. Най-много пещери има в района на селата Младежко, Близнак, Крайново, Голям Дервент, гр. Малко Търново.
Археологическите обекти в Странджа също представляват интерес. Те могат да бъдат разделени на няколко групи:
1. Надгробни тракийски могилни некрополи.
2. Куполни гробници, чието строителство в Странджа се регистрира в началото на ІV в. пр. н. е. Две такива гробници са открити в Местностите Мишкова нива и Пропада край Малко Търново.
3. Т. нар. “Слънчеви дискове”, изсечени по скалите. Тракийските светилища по възвишенията, които първи срещат слънчевите лъчи, са доказателство, че сред траките, обитавали Странджа, е разпространен култът към Слънцето. Скални светилища има в местността Камъка край Малко Търново и местността Гларус край пътя М.Търново – Граматиково.
4. Тракийските долмени – твърде характерни за Странджа, са мегалитни паметници, изградени от грамадни каменни блокове, всеки с дължина до 3 и повече метра. Предполага се, че освен за каменни гробници те са служили и като раннотракийски скални светилища. Долмени има край селата – Звездец и Долно Ябълково, Бургаска област, в района на Малко Търново.
5. Тракийските и средновековните крепости и градища, каквито в Странджа се наброяват около 60.

Странджа е обитавана от праисторически епохи. В Братановата пещера (на 7 км северозападно от Малко Търново) има останки от бронзовата епоха. Древногръцкия историк Херодот (V в.пр.н.е.) изброява няколко тракийски племена, които я населяват – селети, асти, скирмиади, одриси, пипсеи и др. Следи от тракийски селища и крепости има в землищата на селата – Граматиково, Българи, Писменово, Бургаска област и на други места. Археологически следи от рудодобивната дейност на траките има в района на Медни рид, селата Граматиково, Българи и другаде. Едно от средищата на римския металодобив е районът на Малко Търново. Намерени са голямо количество колони, надписи, монети, фризове. Откритият в района на с. Пънчево, Бургаска област, каменен надпис от 155 г, съобщава според едни изследователи за укрепителни съоръжения по Странджа, а според други – за крепостите, които ограждат античния Деултум (дн. развалини до с. Дебелт, Бург. обл.). Странджа влиза в пределите на България по времето на хан Крум (803-814 г.).